Приспособяваме се тихо към живота,доволни и от бледите утехи,които вятърът довяваи пуска в празните ни джобове.Но още храним обич към светащом спираме пред гладно котенце на прага,готови да го приютим в протрития ръкав,да го спасим от улицата - шумна и жестока.(...)Играта е такава - кара ни да се усмихваме насила.И все пак виждаме луната, спряла над самотна уличка,да преобръща празна кофа в искряща чаша на смеха,и все пак чуваме през веселия шум и нашите стремежигласа на котенце, което вика сред пустинята.

Voyages IIIInfinite consanguinity it bears This tendered theme of you that light Retrieves from sea plains where the sky Resigns a breast that every wave enthrones; While ribboned water lanes I wind Are laved and scattered with no stroke Wide from your side, whereto this hour The sea lifts, also, reliquary hands. And so, admitted through black swollen gates That must arrest all distance otherwise, Past whirling pillars and lithe pediments, Light wrestling there incessantly with light, Star kissing star through wave on wave unto Your body rocking! and where death, if shed, Presumes no carnage, but this single change,- Upon the steep floor flung from dawn to dawn The silken skilled transmemberment of song; Permit me voyage, love, into your hands . .